Тръгнах по пътя, по който казвах, че никога няма да тръгна.

Вървя, а казвах, че ще спра преди да съм тръгнала.

Но ето ме аз съм на него и не спирам.

Пътят е факт и аз съм на него- по страшния факт.

Пътят винаги си е стоял някъде там..около мен.

Но трябваше да остане зад мен, а сега аз съм част от него.

Исках да мина напряко през него, но още когато направих първата крачка вътрешно знаех, че няма да е никак, пряко че ще бъде по дълго, от колкото можех да предположа.

И ето ме..вървя по него, а казвам, че ще се махна, когато поискам. Но не го правя.

Намирам от нищото нещото, което да ми е причина да остана още малко на него.
Извъртам реалността, за да е той, пътят по който няма как да не мина точно сега..

И си оставам все на него. Все от там трябва да мина и така и не излизам...

Дали някога ще намеря силата да се махна. Да кажа край на всичко и да продължа по правилния път..

Надявам се скоро да пиша как вървях..вървях и намерих сили и спрях. ....надявам се...

Не е лесно. Много воля се иска и трябва да стиснеш здраво зъби и да притъпяваш всяко едно желание да си продължиш по грешния път. Но ти ще се справиш :P

справих се... за това се сетих да го публикувам :) писано е преди доста време, но скоро го открих и си спомних за преди... :)
благодаря за вярата , която ми имаш :):)