Един напълно непознат познат....
Искам да ви разкажа за един човек, към когото имам чувства като сезоните- променливи.
Понякога ми се иска да го прибера в нас, да го изкъпя, да го превъзпитам, да направя от него нов човек. Понякога ми се иска да го убия по най-брутални начин, за да си плати за всичко, което заплита. И за да не звуча като напълно побъркана...
Не помня как точно сме за познали, но е било някога си и някъде си. Той винаги ме е канил да ида в “неговата конюшна”. От дете винаги съм мечтала да яздя, но така и не ми се бе отдавала тази възможност.
“..Беше толкова топло, а приателката, която чаках да излезе, за да се разходим закъсняваше отново. И ето го моя спасител в самотата. ТОЙ!!! Можеби заради бързото му говорене, но чакането с него не бе така мъчително. Преди да си тръгне той отново ме покани да отида някой ден в “базата”. След няколко дена с приателката ми се решихме да му отиден на гости. Не бяхме го дообмислили и вече бяхме при него. И от там започна всичко. Толкова луднахме по тези коне и така се вманиачихме, че трябва да се научим да яздим перфектно, че ставахме рано в 4 сутринта, за да не товарим добиченцата в жегите. Първият месец два нещата бяха невероятни. Задоволявахме се с това да се въртим в манежите с часове и всичко, което казваше той беше свято за нас. Но когато поискахме да излезем сред природата и получихме отрицателен отговор не един път, се осъзнахме, че нещо куца. Точно тогава се появи едино момче, което яздеше от дете и го правеше непоторимо. Той започна да идва рано с нас и да ни учи на тънкости, а се оказа, че ние и основните неща не ги знаем ПРАВИЛНО, благодарение на нашият стар учител. Ореолът му падна и той не беше на върха в нашите очи и когато го поправяхме за нещо той се инфектираше. Ние приехме, че въпреки всичко е има; желание и ние обръщал внимание дори и всичко да е било погрешно... “
Изминаха няколко години от първото ми качване на кон и началото на дълги път по опознаването на този непознат познат. Много пъти с приателката ми се възмущавахме от мястото, в което живееше. Стая с легло и още няколко овехтели мебели. Но не това бе потресаващптп- то беше, че там йижееха още няколко кучета и няколко котака. Деляха едно легло, а за тях цялата стая се бе превърнала в една голяма благоуханна тоалетна и това ни най-малко не го притесняваше. Напротив, бе горд със своя личен зоопарк. Прекалено гнусно е, за да го опиша и да се връщам дори и мисленно там. Когато си тръгвахме от конюшната си говорехме, колко е мизерно и как той дори не го осъзнава. Забравих да спомена, че той е сирак. И това и до ден днешен го “спасява”. Приемахме го такъв какъвто е, защото той не бе имал лукса да живее в семейство и да бъде възпитан. Замисляхме се, че нещо толкова елементарно на него му бе така чуждо. Нещата, които за нас бяха част от сивото ни ежедневие за него бяха невиждан лукс.
Но колкото повече време минаваше, толкова повече разирахме, че той не заслужава и грам съжаление. Лъжите му бяха в кръвта(сякаш циганка го е раждала), нуждаеше да създава интриги толкова, колкото се нуждаеше и да диша, за да живее. Той бе карта с две лица. По принцип ако се държиш добре с него, вярваш му или поне си даваш такъв вид, ако му услугваш материално бе готов и брак да ти предложи. Но понякога принципите отиваха там където бе и възпитанието му- В нищото.
И все пак факта, че е сирак винаги е бил като щит за него. Всички го приемахме такъв какъвто е, дори когато се обръщаше с/у нас, въпреки всичко, което правехме за него.
Той не бе човек с лично мнение или поне не можеше да отстоява само на едно. Все се намираше момент, в който точно противоположното му бе по угодно.
Толкова години минаха, а той все още не можеше да си избере “ отбор”. Никога няма и да може. Такива хора са за завиждане, а не за съжаление, защото сам за себеси той винаги е прав и щастлив. Простотата и незнанието дават свободата на човек да живее в свят без граници, без грешки и правила.
Можеби в неговите очи, аз и моя “ вид” сме за съжаление. Съобразяваме с действята и бездействията си. Носим отговорности.Отстояваме на мнението си...
И За какво толкова мъки?! След като може да си “хамелеон” като него?!
Защо ли?!?!?!?!
Защото....
....
Хамелеоните се сливат със средата покрай тях и потъват в нея. Аз не бих се примирила да се слеея с нищото и да бъда като някого, който не знае сам какъв е.