Тази сутрин, когато се върнах от работа бях "приятно" изненадана- приятелят ми беше болен:( А това при него винаги е придружено от усложнения, но  се хване в начален стадий нещата могат да се овладеят.

Излязох, за да отида до най-близката аптека и да му взема антибиотик и обезболяващи. Естествено аптеката по разписание отваряше след 10 мин.. и трябваше да почакам.
А на мен това ми е едно от "любимите" занимания, особено когато на вън е сравнително хладно. Отидох до близкия денонощен да си взема нещо за пиене- до тук нищо ненормално. От вземането на студения чай и до слагането му на касата нещата си бяха под контрол, но когато дойде време за плащане....
Въпросната напитка бе с цена 1.50, аз дадох 2.00 лв . В магазина имаше някакъв господин, който точно тогава започна изключително важен разговор с двете продавачки. Обслужващата ме забрави да остави рестото и увлечена в разговора започна да жестикулира с моите 50 ст. По едно време се усети и ги метна троснато, сякаш не са мои и ми ги дава на заем -> Като изключим, че нито ме поздравиха когато влязох. Още по малко ме удостоха с каквото и да било внимание. И на всичкото отгоре трябваше да слушам най-безсмисления диалог на света и да наблюдавам до къде може да стигне простотията на човек-мисля, че е излишно да спомена, че 50ст нито ще ме направят по-богата, нито по-бедна. Но отношението, което показаха в този магазин към мен ме направи още по-отчаяна за положението в страната ни. -> всеки мрънка, че нямало работа, а когато се добере до някаква  я върши съвестно за кратко, а след минимален период от време е толкова отегчен и всички  са му длъжни.... 

Някак си преглътнах грубото отношение и се запътих отново към аптеката- още 3 мин. до посочения час за начало на работния ден.

Освен мен там имаше и още няколко човека, които очакваха вратите на "спасението" да отворят. Докато си стоях покрай нас мина една възрастна дама с кученцето си, което покорно подскачаше около нея. В същия момент от някъде изкочи някакво създание, което трябваше да е жена, но много трудно се разбираше. Беше от онези черничките с голямото родословие. След нея, само че без каишка вървеше едно пекинезче. Инстинктивно двете животинки (кучетата) наостриха ушички и тръгнаха едно към друго, но докато възрастната дама промълви съвсем спокойно нещо и нейният домашен любимец тръгна отново след нея, другият обект скочи назад към малкото създание с двигнат юмрук готова да го кокаутира. Мъничето приклекна и затвори очички. За щастие не го нарани, но се разкрещя и след като беше на известно разстояние кученцето тръгна отново след нея. Когато мина покрай мен ми се искаше да го сграпча и да избягам  с него. Останах  вцепенена от станалото. Следях с поглед нещастната твар..... Предполагам, че другото четириного не е подлагано на такива стресови ситуации от страна на стопанката си и все пак не се разхождаше без каишка. За сметка на това не се дърпаше и изпъляваше дори тихите заповеди. А другото мъниче си ходеше на свобода и въпреки грубото отношение към него, продължаваше да върви след "обичната" си стопанка. Имаше хиляди възможности да избяга и да се отърве от нея, но не го правеше. Покорно изпълняваше със страх във влажните очички всяко нареждане.

Стана ми още по-отвратително. Още като дете разбрах, че човек към човека не винаги е най-човечен. А тези мъничета са така верни на стопаните си, дори те да се държат по-първично и животински от тях самите.

И преди да се задълбоча още в разсъжданията си и да стигна пак до някой факти, които не са ми приятни, но са факт. Към аптеката с бавна походка вървеше една лелка с очила. Чудех се дали не ни вижда или просто се прави. Влезе вътре  и заключи отново. Часът беше вече 08.01 . След десетина мин отключи.

АПТЕКАТА ОТВОРИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ !!!
За втурване към вратата е пресилено да се каже. По скоро изглеждахме като плужаци след дъжд, устремени...към нещо . Когато влязохме отново го нямаше нито любезния поздрав, нито извинението за закъснението.
Но след като по това време се бяхме прежалили да стоим и да чакаме покорно, значи имахме нужда от нещо, което се намираше вътре и някак си всички намерихме сили да преглътнем мълчаливо отсъствието на каквато и да била любезност.

Първият клиент се оказа със здравна книжка. Не съм запозната как точно се процедира с такова нещо, но от опит знам, че процедурата е малко по-бавна. Без да каже каквато и да е реплика лелката започна да пише нещо на комютъра, по здравната книжка... имах чувстото, че времето е спряло. Всички стояхме безмълвни и си чакахме реда. Тя все още не продумваше, но и не даваше на човека лекарствата.
Влязоха още хора. Така атмосферата още повече се отежни. След цяла вечност тя му връчи една чантичка, предполагам с изписаните му медикаменти и спомена само някаква цифра. Господинът щастлив, че най-накрая е взел заветните лекарста се насочи към вратата. И тогава един леден глас прониза въздуха: Рестото!!!!!
Човечеца се сепна и си взе остатъка.
....Поне разбрахме, че не е програмиран робот само за назоваване на крайната сметка.

Следващите хора преди мен бяха удостоени със съшата липса на любезност или подобаващо внимание и обяснение за това, което си купуваха.

И ето и моят рет дойде.Аз също минах под ножа на  нелюбезното отношение от въпросната леличка. Побързах да изляза от аптеката, защото тази тишина бе толкова натоварваща за всички.
На път към колата си мислех, че явно на разписанието са отбелязани идването на продавачките, а не отварянето на самата аптека. Странно защо ли навсякъде се спазва само края на работния ден така стриктно, явно началото не е особено важно.

.... на две пресечки от нас има пешеходна пътека. Движех се с прилична скорост , а когато забелязах една жена, запътила се към пътеката, кракът ми застана в/у спирачката и се заотпуска над нея. Тя се спря с въпросителен поглед в очите. Не виня женицата. С тези състезатели в наше време не се знае кой за колко време до къде ще стигне. Усмихнах се и направих знак с ръка да премине и изчаках. И ако не можех да я съда за въпросителния и поглед с право сега я осъждам за погледа, който ми стрелна когато и дадох предимство. Очакваното от мен кимване или поне леко повдигане на крайчетата на устните за лек опит за усмивка....бяха явно невъзможни.


Прибрах се ! Прибрах се така разочарована от всичко, с което се сблъсках!
Ясно ми е, че не на всеки му е до усмивки и всеки е тръгнал на някъде със своите проблеми, но хората с/у него не ги знят и не носят вина за тях, още по-малко клетите животинки. И все пак булшинството от обкръжаващите ни вървят и се държат с всеки така сякаш той им е виновен за всичко.

И ВСЕ ПАК АЗ СИ ОСТАВАМ НЕПРЕСТАННО ЗАСМЯНА  И ЛЮБЕЗНА С ВСЕКИ, С НАДЕЖДАТА, ЧЕ ПОНЕ ОТ НЕУДОБСТВО НЯКОЙ ЩЕ МИ ОТВЪРНЕ СЪС СЪЩОТО.