... Паркирах колата малко след един мост, в началото на града, малко преди първата светеща лампа, малко преди първото отклонение за пърия блок. Всичко е потънало в студено млечна мъгла. Звучи познато от някъде..нали?!

Да, в повечето  тъжни песни, стихове или мрачни разкази, тя е неизменен спътник на участниците. Едва сега се замислям, че наистина е така, но се питам ,защо? Какво и е по-различното на мъглата от дъжда или снега?

Гледам през прозореца- картината разкриваща се пред мен е най-красивото нещо на света. Не може да бъде описано с думи, може само да се види и да се почувства. И осъзнавам, че хиляди пъти съм гледала същото това място и не е било нищо особено за мен, а сега не искам да си тръгна от тук. И ето в мрака, светлият лъч-  различното е мъглата, тя е нещото, което е превърнало картината от ежедневието ми в творение за душата и сърцето. Вперила съм поглед в приглушената лампа, която е толкова близо и все пак светлината не може да достигне до мен, мокрите капчици спират лъчите и  ми остава само да стоя в тъмнината и да наблюдавам красивата геометрична сянка. Когато учихме за това явление в училище, не предполагах, че извън  страниците на учебниците и опитите ще е толкова красиво.

Слушам музика (българска) и текстовете сякаш нарочно влизат в душата ми и дълбаят в нея. От болка или от страх, че ще открият това, което е  скрито в нея. Душата ми пуска няколко поточета със сълзи. Сигурно си мисли, че песните ще се изплашат и ще спрат да човъркат все по-навътре и все по-близо до..

Гледам колите, които минават покрай мен. Всъщност гледам тях, но виждам само светлината от фаровете и формите им. Преминават както мислите ми, оставят някаква следа, недостатъчна, за да ги открия отново някога. Знам, че има тетрадка в колата, за такива или по-весели случаи, за да мога да си "драскам".

Колите няма да мога да проследя, но поне мислите си ще уловя в плен. Намирам мъничко моливче. Искам да започна, но не мога, не виждам нищо.

Пак поглеждам към лампата. Толкова е близо, а светлината така далече. Но няма да се откажа, заемам най-нестандартните пози и ето още едно откритие - моливите са по-удобни от химикалките, понеже във всяка една поза може да се пише с тях,. Но пък имат недостатък, бързо се изписват и ако нямаш острилка, както аз в момента, писането трябва да се прекрати поради техническа неизправност. Всъщност имам и една химикалка, от онези обикновените – прозрачните, но не пише . Ето защо негодните вещи се изхвърляли, за да не се залъгваш, че някога ще са ти от полза. Толкова много неща си мисля и искам да напиша, а той (моливът) вече си отива. Малко по малко започва за се изписва. Страх ме е, че ще измисля нещо много нежно и няма да мога да го напиша. Ще премине покрай мен в мъглата и никога повече няма да мога да се докосна до него и няма да мога да изпитам това чуество.

 Моливът ми си отива, но и сълзите ми сякаш започват и заради него да текат още по-силно. Не знам дори защо плача. Сама си го причинявам и сама си го изживявам, както винаги до сега- сама  като мъгла. Но аз не съм толкова красива и не променям нещата.

...вече не мога тук, не издържам да гледам всичките тези коли, да се опитвам да напиша всичките тези мисли..не мога!
Искам да се движа!
Паля! 
Мигач и докато се усетя, ето вече пътувам към селото ми. Знам пътя наизуст, не ме е страх, че нищо не се вижда. Не спирам музиката, но спрях със сълзите. Свършиха или просто осъзнах, че имам само една салфетка ,а тя до никъде няма да ми стигне. Освен ако не изцедя тази и не я употреба за..15 път,  карам и осъзнавам, че за първи път минавам по този път. Толкова е различен. Чувството да караш и да не виждаш, но да си убеден къде искаш да стигнеш е странно.

Пак преминават коли и отново досадните мисли.  Но сега не искам и не мога да ги ловя. Оставям ги да преминат и да заминат някъде.. в мъглата. Нека си останат там. И без това никой няма да се вслуша в тях или да им обърне внимание. А да се самоистезавам и да си спомням за тази случка, не мисля. Нека си отминават с колите, не искам повече да ги срещам. Но и те са хитри, сега са по силни от преди-минават и ме удрят в сърцето. Карат ме да мисля, неща от които ме боли, които знам, но не искам да призная, но тая дълбоко в себе си. Мислите ще си отидат, но изводите...те са си били в мен и пак ще си останат.

Започвам да натискам педала на газта по-смело. Чувствам се уютно. Мъглата е страшна за заблудените, защото се заблуждават и се губят в нея, а аз знам къде отивам , боли ме, но знам че няма да се загубя и въпреки тъгата, това ми дава и сила. 

Стигнах. Видях бабка и дядко. Толкова ми беше домъчняло за тях. За миг забравих за моите преминаващи мисли, коли, проблеми - там каквото е. Но пък сълзите отново се присетиха за мен, но не и тук , не и пред тях. Никога! Никога слаба пред тях! Аз пак ще тръгна в нищото към нещото и пак ще съм сама с онези преминаващите неща, музиката и всичко накуп и тогава няма да имам нищо против и  сълзите. Напротив, нека да дойдат, да стоят, да стоят докато не им втръсне, та поне за известно време да се отърва от присъствието им. Не може винаги когато на тях им скимне да тръгвам в  ”мъглата”.
Толкова ми е хубаво при тях, че не ми се тръгва. Но решавам и..ето пак съм на път. На същият път, но на обратно. Почти като предния, по който минах е, но нещата са от другата страна. Този път няма коли, а мисли..мисли има, но нито ме боли, нито ми се хващат в плен. Стига толкова! Няма смисъл!

Искам да се насладя на мъглата! Карам и  се оглеждам, и нищичко не се вижда, но е красиво. Толкова е красиво пътя пред теб да ти се разкрива метър по метър за всяка секунда. Следя някакви линии - прекъснати, непрекъснати.  Някъде изчезват, но пък идват някакви стърчащи неща - знаци. И всичко е толкова красиво, не заради друго - заради мъглата. Тя го прави такова. А може би не?!

Може би аз го правя такова. Може би само аз го виждам и му се наслаждавам - сигурно! Може би затова съм сама на пътя, защото само аз мога да го оценя сега. Неее! Няма да плача пак. Този път ще се радам, веднъж и аз да си имам нещо неповторимо и само за мен. Не мога да го споделя с никого и може би там се крие тайната за красотата му.

Вече съм пред нас. Излизам от колата, заключвам я и вдишвам с пълна сила от моето красиво тайнство - мъглата. Тя е невероятна, но само за мен. Не искам да се разделям с нея. Дано и утре да е там, тук - насякъде където и да е! Аз ще намеря това, което търся в нея - себе си!